Предания и легенди за основаването на Габрово
Източник РИМ Габрово
Според едно предание градът се е заселил на десния бряг на реката при извора на днешната каменска махала. Край тоя извор минавал стария път, който съединявал южна със северна България, (той вървял по местността Градище – Извора – Топлик – Стойчевото източно от Киселчова могила и излизал на Червен бряг).
При извора имало габър, до който един ковач от с. Боженци си направил ковачница, където идвал рано от селото си – в което живеел – да кове конете на пътниците, които пътували през Балкана. Така се разправя за тоя ковач в следната запазена песен, която има добрината да ми каже габровецът Еким Генчев.
Рачо Ковача от Боженците, Че той рано става, Рано си зачуква Рано в понеделник Че си отива Долу на габъра Там да си срещне Тежки търговци Та да им кове белите атове Да си събира тежко имане Каръ грошове Тежък търговец Той ще си стане Него ще взема ,него ще взема.
„Историята на града Габрово и габровските въстания”
бр. Хр.и П.Гъбенски Габрово,1903 г.
ПРИ ГАБРОВОТО ДЪРВО, Илия Габровски
Пътят криволичеше край бистрите и струйни води на река Етър. По стария разнебитен калдъръм лениво се движеше нагоре към Балкана закъснял керван от биволски коли. Накрая едва креташе изоставена кола. Рачо бързо я настигна.
– Добра стига!… Не ще минеш Балкана с тоя куц бивал.
– Дал Бог добро!… Кутсуз ден, момче, голяма беля ме сполетя. Чудя се и се мая какво да правя? Обося добичето по пътя. Падна му петалото и си натрапи копитото. Боли го, пък не е малко и товара – 1000 оки сол.
Рачо погледна очите на брезия бивол и видя сълзи, а по камъните капки кръв.
– Боли го горкото, сили добичето, но не му спори. Виж струйките кръв по калдъръма.
– Ех, лошо! Пък и далече е Стара Загора. Карам сол от Свищов. Не е да оставиш насред пътя. Пари струва, не е шега!… При тия думи кираджията свали калпака си избърса насълзените си очи и въздъхна дълбоко …
– Не се ядосвай, чичо! Нали ще нощувате на Падалото? Утре заран ще я наредим. Чакам те там!…
И Рачо шибна коня си отби се по друма и зави по пътечката на честата гора .
На сутринта, рано в зори, Рача Ковача пристигна на уреченото място. Намери снощния кираджия и слезе от коня. Свали дисагите и извади ковашкия тагар с петалата, гвоздеите и всичките му ковашки инструменти. Чак тогава разбра кираджията снощните му думи.
– Пак беля!… Няма въже да го спънем.
– Добичето е умно. Гледай сега как ще го подкова, без да го връзвам. То разбира, че ще му помогнем и няма да рита, няма да шава.
И Рачо уми с някакъв илач болното копито, изряза част от него, намаза го с мехлем и най-после подкова без мъка бивола. Стана той и стъпи на болния си крак. Зарадва се непознатия кираджия, извади от пояса си привързаната на шията си кесия и му подаде един ирмилък.
– Нямам повече. Заслужаваш за това добро цяла жълтица
Но Рачо не го взе и рече:
– Скътай си го . Това го направих най-много за хаир и здраве на животното.
– Не може така. Труд си положил път си трепал и желязо си изразходвал. Как тъй без пари?
– Не го давам ирмилъка на тебе, а на бивола. Купи му с него кърма и го храни, за да му мине.
Кираджията се учуди и слиса от думите на непознатия до тогава ковач и поде:
– Слушай, момче, много свят съм видял, много люде съм срещал, много земи съм кръстосвал, но като тебе човек не съм срещал. Аз нямам жълтици да ти дам, но твоите ръце и твоето сърце са цяло богатство. Аз ще ти дам само един съвет, та и на оня свят да ме поменуваш! Я да вземеш да слезеш тука на пътя, че си направи ковачница, та хем добро ще правиш, хем пари ще печелиш с твоя златен занаят. Какво си се покачил горе на баирите ковачлък да правиш. Тука, тука слез и не ти мющерии да търсиш, а те да те търсят!
Де да е на мене тоя занаят, че да гледаш само как се печелят пари!… Като гергьовски дъжд ще капят жълтиците в джоба на ковашката ми кожена престилка, че калдъръм от тях ще направя от Тракия до тука… – шеговито каза кираджията, който напълно промени вчерашното си мрачно и плачевно настроение. – Тук е моста между Тракия и Дунава. На тоя мост курдисай и чалаштисвай! Подковавай обоселия добитък, поправяй счупените коли и си гледай кефа. Само да си здрав да чукаш и да знаеш – гайле за работа не ще имаш през живота си. Ще се натискат и трупат мющериите ти като цигани на задушница или като мухи на мед и ти едва ще сколасваш да им услужваш. Нали знаеш – просяк на мост свири, а ханджия и кръчмар при мост стоят!
Кираджията извади пръстена луличка, напълни я с тютюн и я запали с чакмака. Смръкна радостен и доволен от нея, като покани и Рачо, но той отказа.
– Пък и друго ще ти кажа, ако не си намериш мома от вашия край, ела в село. Имам само една дъщеря, пък трима сина и ако не ѝ излезе късмета до тогава, ще ти я дам. Аз се казвам Иван Румънчето от с. Оряховица, Старозагорско. Да не мислиш, че съм румънец? Не, тъй ми викат, защото съм скитал много време (години) из Румънско – дюлгерлък да правя, пари да печеля, семейство да храня. Спечелих много пари, но ортаци ми ги изядоха. И от баш майстор станах сюртук кираджия. Хайде с добро си остани! Благодаря ти много, много!
Тракиецът зажегли биволите и потегли. Биволът не куцаше вече. Рачо Ковача го изпрати с очи чак до завоя, докато се скри нагоре във вековната гора. И дълго-дълго мисли на пътя за това, което му каза старият кираджия…
Един ден Рачо слезе от родното си село Боженци и с брадва в ръка, с торбичка на рамо пак на Падалото. Обходи го надлъж и шир, но не му хареса. Беше открито и ветровито. Мина на десния бряг на реката и се отправи към буйния извор в гората и си каза:
– Тук ми е мястото! Вода и гора, друм и река, слънце и завет, какво по-добро от това да избирам. Защо да не сляза!… Нямам си горе нито баща, нито майка, само един чичо изедник, който всичкия ми имот заграби, че уж ме е отгледал и отхранил. Пък аз цял живот му слугувах! Когато размишляваше за мястото, където да построи ковачницата, той чу шумолене из честата гора, озърна се… През нея бавно вървеше мечка. Рачо се изплаши, въпреки че държеше брадвата в ръката си. Скри се зад един дебел габър и затаи дъх. Мечката отиде до извора, напи се с вода, поогледа се наоколо и продължи пътя си надолу из дола. Само чупещите съчки под краката ѝ отекваха в горската пустота.
Страшно място, зверско обиталище, как ли ще се живее тука? – си помисли той и отпусна брадвата. Седна да закуси. Спомни си думите на тракиеца, събра сили и се окуражи.
Мечка страх, мен не страх!… – каза си той, плю на мазолестите си големи длани и почна да сече вековни габъри, та място да стори и нова ковачница да строи… Западаха те като снопове под острата му брадва и мускулестите му ръце. Остави само един голям и строен габър, който го спаси от мечката. Той беше стар, като Стара планина, а бял като пенливите води на Етъра. Него пожали и остави, за да му е другар, баща и майка, да му бъде в новото поселение. После зацепи белите габърови трупи. От тях направи под грамадния габър колибата, покри я с плочи. Когато я изкара, седна край пътя да си отдъхне и да се порадва, че сам, без ничия помощ, с двете си собствени ръце я направи. Душата му беше пълна с радостни чувства, а сърцето му – с вяра и надежда за едно хубаво бъдеще!… Погледна високия габър, извисил клони към синьото небе, който като баща закрилник със зелени криле ща го пази в схлупената ковачница от бури и дъждове, от беди и зверове… И му стана драго и весело.
– Сега трябва само кепенци и врата да измайсторя, огнище, наковалня и мях да туря и ще стане ковачница по-хубава от старата ми на село.
След седмица песента на чука заехтя из глухата девствена гора и син дим без комин се разнесе към небето на тънки ленти.
Прочу се Рачо Ковача навред, че беше най-добър, най-изкусен майстор. Кираджии от Тракия и Мизия, от Влашко и Анадола, разнасяха славата му. През много градове, край много ковачи минаваха, но при Рачо Ковача, при Габровото дърво добитъка си подковаваха. Там отсядаха да починат и вода да вземат в големите бъкли, там да нощуват, край накладени буйни огньове, там да подковават обоселия добитък. Само Рачо Ковача при Габровото дърво знаеше тайната да залива счупени коси и сърпове, да клепи палешници и брадви, така да ги закалява, че с години да ги коландрят. Пък беше и добър лечител на добитъка. Пипне ли болно добиче, не се оставя, докато не го излекува. Пък и много пари не вземаше. Често казваше:
– Добрият майстор не работи само за пари. Не се живее с пари, а и за име и с добро.
Често пъти кираджиите и гурбетчиите нямаха пари да му платят, а той не се гневеше, ще се усмихне и ще им каже:
– Е, като нямате, здраве да е! Душа не мога да ви взема, я. Като спечелите и като се върнете, ще ми платите.
Славата му стигна чак до търновския паша. И той го покани уста налбантин да стане на спахийските коне, но Рачо отказа:
– Охо, да има да взема! Здраво да му кова конете, та още по-здраво да ни тъпчат сеймени и заптиета, спахии и сеизи. Още да робуваме и гладуваме! Не! Няма да ида!
Минаха години… Дотегна на Рачо самотата и реши да си търси булка. Почука на не една моминска врата, но все му отказваха. Радваха му се, почитаха го момите, искаха го, нали е левент и майстор добър и работен, русокос със сини очи като звезди. Хубавец като стамболец…, но дойде ли дума че ще живеят в гората при ковачницата, дума не даваха да става. Никоя не се вричаше.
– Аха, не съм си намерила живота на пътя! Ще ида да живея, вълци да ме ядат, турци да ме колят, сама-самица да кукувам в гората и да няма с кого думица да проговоря.
Други си казваха:
– Да е друг, ами за ковач, цигански занаят. Все мръсен и черен ще го гледаш, а ще ти чука-чука, та главата ще ти се пука и не ще можеш да спиш.
Домъчня на човека, че невяста не може да си найде от своя край. Чужди го ценят и тачат, а своите го не щат. А, е такъв майстор! За чудо и за приказ! Зарони сълзи върху наковалнята. Чука разжареното желязо, а сълзите като порой текат върху него и цвърчат, като че ли падат на пламналото му огорчено сърце… Но ето че си спомни последните думи на кираджията на равна Тракия… Спомни си и името му. Обнадежди се… Захвърли чука, облече колчаклиите потури и новата салтамарка, обу новите цървули с белите навуща и черните козинови върви. Сложи хляба и похлупците със сирене в шарените дисаги, стегна коня си и се метна на него за през Балкана. Забрави да заключи, но не се върна.
– Не ще сполуча, ако се върна!… Пък какво ли ще има да крадат?!
Шибна аления си кон и препусна по каменния калдъръм. Рачо намери забравения някогашен пътник Иван Румънчето, влезе в неговия дом и му се откри кой е. Бай Иван не можа да го познае, но си спомни за тяхната някогашна среща по пътя. Припомни си за куция бивол, за предчувстваше за какво е дошел неочаквания гост. Рачо смутено и срамежливо започна:
– Ожени ли дъщерята?
– Не, тука си е! На кладенеца за вода отиде. Хей сега ще си дойде.
– Помниш ли, какво ми обеща някога? Аз те послушах, изпълних твоя бащин съвет и слязох на друма. Там ми е сега ковачницата. И съм много добре при габровото дърво. Сега съм дошел да изпълниш обещанието си – да ми дадеш дъщеря си.
– Хубаво, бе, момче, да видим тя какво ще каже. То не е добиче та да ти го дам или продам. Човек е, пък и сърце се пита, обич се иска. Ще приказвам с нея, нека те съгледа, че утре ще ти отговоря.
Дойде с бели менци на рамо и шарена стомна в ръка мургавата му черноока щерка, спуснала дълги смолести битки, като плодния тракийски чернозем. Свали кобилицата от рамото и се ръкува с непознатия гостенин с думите:
– Добре дошел!… Пък какъв хубав и умен кон имаш! Като ме видя с менците, зацвили, като че ли плаче – жаден за вода. Напи ми целия котел. Татко ми е казвал, че конят е по-чист от човека. Тя го погледна с големите си очи и тръгна да шета.
– Дай да опитам от водата ти, може да е по-сладка, че както съм ожаднял от път и мараня целия медник ще пресуша. Нашата вода е балканска. Хубава и студена. Като я пиеш и огладняваш. Мургавата девойка гребна с кепчето и му подаде:
– Заповядай, да опиташ и тракийска вода, може да е по-добра.
В това време дойде майка ѝ. Рачо стана от хубавия послан миндер.
– Аз влизам, пък ти ставаш. Почакай да те видя кой си!… – каза тя и го поздрави.
– Благодаря северняк съм…
– Пък е и добър ковач. Той се смили и подкова обоселия ми бивол, когато ходих в Свищов за сол – добави бащата.
Рачо заруменя от тия думи, защото много мразеше да го хвалят и веднага стана, за да прекъсне този разговор.
– Нека остане коня ми тук, а аз утре ще дойда, бай Иване!
– Как така, коня тука, а ти на боклука. Конят тук, а госта из селото. Така не може! Помня още доброто, що си ми сторил. Колко пъти съм го разправял на нашите и колко пъти са искали да те видят. Сега си дошел на крака, пък искаш веднага да си тръгнеш. Да срещне или не срещне работата, за която си дошел, пак си ни гост и ще спиш у нас. По нашият край има закон – гостенинът влезе ли в дома, трябва да нощува, че тогава го изпращаме.
– Та тоя ковач ли е татко? – попита дъщеря му Яна.
– Той зер, ковачът със златните ръце и златното сърце. Дошел на гости и иска да ни вземе момата.
Яна се изчерви и се направи, че не го чува, но открадна с поглед да види още веднъж големите Рачови ръце и си помисли:
– Работен човек… Гладна не ще те остави…
Цяла нощ Яна не спа. Мисли, с ум се бори, какво да прави. Живот е това! Да тръгне с непознат човек толкова далече. Мило ѝ е за село, за нивята, за родното небе, за баща и майка, дружки и роднини… Ако е толкова добър, защо не си е намерил мома от своя край, а е тръгнал за мен чак през Балкана!… Чуди се и се мае. Каже си: “Не!”…, но после като прецени постъпката му към баща ѝ: “Да се Върнеш от село за един бивол, да не вземеш пари, а да ги даваш на животните … Та той добитъка смилява, та какво остава за човека!”… Каже си “Да!”. Мисълта, че е родена с ризница – поличба за късметлия човек, още повече утежни бялото блюдо на везната. Тя виждаше как черното блюдо отхвръкна нагоре в безкрая и се изгуби, избяга далече в навъсения черен облак… Само бялото остана. Светна като слънце и откри пътя на нейния живот… А на края на тоя светъл път, тя го видя… прострял големи ръце да я зове: “Ела! Ела!…” И се събуди. А навън е тъмно, зората едва се пука… Яна стана, облече се и излезе навън. Всичко спеше. Щом хлопна вратата след себе си, конят радостно зацвили и раздра нощната тишина.
– Добра поличба. Дали спи?… или го събуди гласа на верния му другар, едничък сватовник и сгледник? …
Отиде Яна в градината и отскубна една лайка. Почна да къса плахо белите листенца и да изпитва: Да!… Не!… Да!… Не!… И последното листенце се падна “Да”! Усмихна се и се прибра в стаята си. И най-после това последно ДА!… се утвърди в нейното съзнание и тя реши твърдо и окончателно на ума си:
Мечка страх, мен не страх!… Да!… Да!… И пак Да!… На сутринта баща й я попита:
– Е, Яно, какво намисли? Яна смело отговори:
– По-хубаво да си далеч добре, отколкото близо зле. Ще ида при него и ще му кажа, че ще го взема. Друго либе си нямам. Той ще ми бъде първата и последна любов. Дано и аз съм му първата обич, че тя е най-сладка, като първа хапка и първа дрямка…
Куцият бивол беше още жив и с другаря му Рачо се готвеше да се върне не сам, а с булка. Когато натовариха чеиза на Яна, майка ѝ подаде бяло вързопче. Тя го взе смутена, пъхна го бързо в пазвата си, за да не го види Рачо и почна поред да си взема сбогом с всички изпращачи. Целуна най-после ръка на своята просълзена майка и потегли на далечен път. Баща ѝ плисна пълния медник от ненапита вода пред брезите биволи и им пожела лек път. Пред тях Шаро – този трети поселник при Габровото дърво – заскача весело. Рачо поведе биволите и повика Яна при себе си, като я попита:
– Какво ти даде майка ти? Пари ли?…Аз пари не ща. Иди ѝ ги върни! Аз съм дошел за теб, а не за пари.
При тия думи, Яна го погледна мило и почувства дълбоко в сърцето си, че тоя човек заслужава голяма обич. Той не е сребролюбец, а добролюбец.
– Не!… – каза Яна. – Ние сме бедни. Във възела са свити не жълтици, а пръст и ризница – и тя го извади от пазвата си. Мама ме е родила с ризница на нивата. Виж, там на оная чука, казва се “Момина чука”. Още тогава ѝ казвали, че ще бъда с голям късмет и болести и нещастия не ще ме сполетяват. Ризницата пази. И се разчуло това из село. Мама раздала по парцалче на войници, куршум да не ги лови, на болни да оздравеят и скрила последното късче за мен. Мило ми е сега и за нивата, за земята, по която съм бродила като дете, завръщала съм по нея вакли овци, женала съм бяла загаря и затова взех пръст от “Момина чука” за спомен. И когато умра, да ми я сложите в пазвата.
Яна заплака. После се поуспокои и тихичко продължи:
– Целуни родната пръст и ризницата и ми обещай, че винаги ще ме обичаш и пазиш, както мама ми е пазила ризницата толкова време. Обещай, че ще ме водиш до гроб, до когато ме заровят, за да стана на пръст, както тая бучка черна земя. Обещай ми, че ще ми бъдеш утеха и надежда, слънце и звезда в новия живот… Обещай ми, защото съм самица там при теб и няма кому да се оплача!…
Домъчня и на Рачо Ковача от тая сърдечна изповед, от тия искрени и тъжни думи и то в момент, когато трябва да се смеят и пеят… Взе бялото възелче и го разтвори. Целуна свитите съкровища и после за първи път целуна Яна и продума:
– Обещавам ти!…
И с тая първа целувка запечатаха с клетва своето съединение, своята вечна любов, своя нов семеен живот. Никой не ги видя, само изгряващото слънце ги съзря с огнените си очи, усмихна се и ги поздрави с топлите си лъчи.
Заведе младоженецът невястата си не в село Боженци, защото беше скаран с чичо си, който не му позволяваше да се преселва. Чичо му го ненавиждаше и мразеше, затова Рачо Ковача въведе младата си булка в опушената ниска ковачница. Той всичко ѝ беше разказал искрено по пътя, цялата си сирашка история от игла до конец. Преди да прекрачи прага, Яна остана много изненадана, че Рачо отвори без ключ и каза:
– Защо не си заключил?
– Свекървата трябва да е за вода на извора, затова оставила отворено. Тя уж като мечка пази колибата, пък сега е забравила незамандалена ниската врата.
Яна се засмя и каза:
– Направи майка си на мечка. Не са толкова страшни свекървите, както се разправя. От тях не ме е страх… Но нали ми каза, че нямаш майка?
– Пошегувах се, гълъбицата ми. Нямам майка и баща. Исках само да те разсмея преди да прекрачиш прага на нашия дом, че да ме гледаш всякога засмяна, да ме посрещаш и изпращаш все с усмивка. Свекърва и майка отсега ще ни е гората, свекър и баща Балкана, комшии – тия бели габъри.
Не се уплашила Яна нито от вълци и мечки, нито от турци и хайдути. Нали е при нея Рачо, нали не е сама! Тясна им беше ковачницата, но широко им бе на душата. Яна се радваше като дете, пееше и песента ѝ кънтеше заедно със звъна на ковашкия чук по баири и рътлини.
През свободното време двамата младоженци вадеха камъни и плочи, дялаха греди и дъски, събираха лескови пръти за плетени стени и бяха щастливи. Шаро пазеше като зла свекърва колибата им и им се радваше. На другата година дойде Яниния баща и им направи нов дом. В него развъдиха челяд: трима сина и три дъщери. Петко, Йонко и Радич се знаят, а имената на дъщерите като чужд късмет са забравени отдавна. Имената на синовете още живеят като имена на квартали на днешно Габрово: Петкова нива, Йонковото и Радичевец. Петко бил земеделец, Йонко ковач, който продължил бащиния си занаят. От неговото поколение излезли много майстори на желязото и образували “Ковашката махала”, (днес ул. “Н. Палаузов”).
Правнуците на Йонка по-късно станали изкусни майстори и върху старата наковалня на Рача Ковача, ковали ножове и сабли, пушки и пищови за хайдути и бунтовници.
Радич бил дърводелец и стругар. Той направил първия струг на р. Етър…
Минаха години, десетилетия. Човек преживява години на весело и невинно детство, трепета на сладостта на любовта, доволството и щастието на труда. Това са светли страници от неговия живот. Но идва най-после старостта. Остаряха и основателите на новото селище дядо Рачо и баба Яна. Баба Яна живя сто години. След тоя вековен живот тя легна немощна на легло. Повика един ден Рачо, своите синове и дъщери, сбогом да си вземе с тях от тоя свят, защото позна, че вече е пътник. Повика близо до себе си своя съпруг, хвана ръката му и започна с треперещ глас:
– Помниш ли първата среща там, зад Балкана в родната ми Тракия? Нали видя “Момина чука”? Там се родих, а живях тук с теб и с вас, мили рожби. Бях щастлива, макар далеч от бащиния край. С теб делих радости и скърби и ти ме разбираше и обичаше. Изпълни твоето обещание не пред Бога, а пред една бучка пръст. Сега искам да извършиш последното ми желание: искам да ме заровиш на височина, не тука ниско в гората, а ей там, на оная височина към изгрялото слънце. Там, на Високо да стоя. Тракия да гледам и вас нашироко да виждам… Преди да ме сложите в гроба, да ми пъхнете в пазвата родната пръст. Пръст сме и на пръст ще станем!
Баба Яна се закашля. Събра последни сили и продължи тихичко:
– Рачо, дай ми възелчето зад иконостаса!… Развържи го сега! Остави за мен бучката земя, а раздели ризницата на шест и всекиму дай по едно късче. За тебе не оставяй, защото твоят късмет се свърши вече. Ти не ще имаш вече чернооката тракийка. Нямам пари нито аз, нито баща ви, нямам злато и сребро да ви раздам. Само моята ризница ще ви раздам. Тя е плът от плътта ми… Кръв от кръвта ми… Нека ви пази от болести и зло, нека ви носи щастие и добро. А моят дух, моят живот, нека ви бъдат за пример! Бедни се събрахме с баща ви и бедни ще си отидем от тоя свят. Бедни, но честни! Сиромаси, но добри. И вие ще бъдете добри и трудолюбиви, мирни и сговорни…
Прегърна с костеливата си ръка своя старец и за сетно прости. Закашля се и издъхна…
Навън огненото слънце хвърли последните си лъчи върху бледото ѝ лице и потъна в безкрая…
Погребаха я на чуката, която наричали някога “Янина чука”. Но после тя растяла и се издигала. Бучката тракийска пръст се множала, раждала нова пръст, като жена и за това я нарекли “Женска чука”, която се издига до с. Моневци. И само нейната пръст е черна като тракийски чернозем.
На другата година умря и дядо Рачо. Преди да издъхне събра голямата си челяд и им разказа своя живот.
Между другото им напомни:
– Сираците да обичате, защото до майка милост, до очи свят, до зъби – сладост, до крака – младост. Моята прабаба е била от Търново, тя основала моето родно село – Боженците, когато турците го превзели и: …
Старите под ятаган турнали младите на синджир вързали… първи синджир все фидан девойки, втори синджир – все млади невести, трети синджир – все бойлии ергени… Тогава кърмаче в люлка слагали и на столовато дърво връзвали, че кога кротък ветрец повеял, люлчица пъстра да му залюлей, че кога ситен дъждец поросял, снага слаба да му окъпе, че кога кошута в път мине, като майка сладко да го накърми. Тогава водили баба Божана към Цариград. Тя паднала на пътя от умора и глад. Ритал я забитина, мушкал я чаушина, но тя не мърдала. Ни жива – ни умряла. После се съвзела и разбрала, че е още жива, диша и усеща. Останала сама по тия места. Намерила си после другар и се задомила в дивите пусти усои, гдето турчин да не ги види, грък да не ги чуе. Моята майка била най-голямата дъщеря, но и нея сполетяла страшна неволя. През чумавото време чумата изтръшкала всичките ѝ деца. Останал съм само аз – кръгъл сирак, защото и баща ми умрял. Отгледал ме чичо Стамен. И вие останахте сираци, но отгледани. Нека втората ви майка бъде реката. Да се радвате и да сте доволни, че при нея съм ви заселил. Тук, на река Етър, направих водното точило и не ви впрягах на ръце да въртите колелото. Тя не само пере и пее, и пясък ви носи, но силата ѝ ще кара воденици, стругове и тепавици. През нейната сребриста снага ще се метнат много мостове и тогава по двата ѝ бряга ще израснат не върби и габър, а хиляди къщи. Без нея лула орехи не струвате. Още друго ще ви заръчам. Габърът да пазите като дете, че той ме е спасил от мечката, при него съм хляб печелил и челяд отгледал. Габър да не го горите, че е грехота в огън да го мъчите и на пепел да го правите или на кюмюр да го горите. Той е здраво и яко дърво, твърдо и жилаво, тежко и хубаво. От него само материал да правите. Оси и столаци, наплати и спици, процепи и климии за коли да правите. Дъски и греди да дялате. Рендета за дърводелци да майсторите. А от белия габър гаванки и похлупци да дълбаете, танури и паралии да струговате…
За това по-късно габровци станали не само ковачи, но и първи прочути дърводелци и гаванкаджии в цяла България.
Когато умря дядо Рачо, погребали го при ковачницата му, при Габровото дърво, а не при баба Яна – тъй заръчал старецът – да му шумят и пеят чукът и наковалнята, както цял живот са му пеели.
Преживял много векове прочутият личен габър. Поколенията на дядо Рачо едно след друго умирали, но той стоял горд, велик дълги години… за спомен и приказ… Но дошъл и за него смъртния час. Изсъхнал, изнемощял от старост и един ден бури и трескавици го повалили на земята. Паднал на друма и препречил пътя. Но никой на посмял да го вземе или премести. Пътят отместили, но него оставили на прах да стане и да се разпръсне навред, та легенди за стари времена да разправя и име на един град да остави…
Всичко това тече… Всичко се променя… такъв е вечният закон! Минаха години, векове… Някога Рачо беше сам, с тракийката станаха двама, после трима, четирима… По-късно при тях слязоха нови пришълци от околните колиби. Направиха хан, кръчма, дюкян, после други построиха мелници, тепавици, по-късно чаркове…
И селището под Габровото дърво стана Витлеем за българското образование с първата гимназия у нас, която Априлов нарече „Денница на българското образование“. И се стекоха поклонници от цялата ни татковина не за „младенеца от Палестиня“, а за „младенеца – гимназия“. От нея те черпеха наука и светлина, за да ги разнасят с нестихващ устрем по всички краища на България. И стана разсадник на наука, просвета и култура.
Сега израснаха нови заводи и комбинати и замени се Рачовия ръчен чук с електрически чук, водното пясъчно точило с електрически шмиргел, по-твърдо от стоманата и диаманта. Дойдоха и други люде от далечни места от цялата ни Родина да работят и да се учат, да творят една нова индустриална културна история, да градят един нов грамаден град. От една ковачница станаха десетки фабрики, от една къща – 4 000 сгради, от един човек – 40 000 души. И името на селището се промени през вековете от уста на уста. От при “Габровото дърво”, стана Габровото и най-после – ГАБРОВО.
Някогашният габър – кръстник на града, е днес на прах, ковачницата – един спомен, а Рачо Ковача – една легенда. Но той още живее, сътворен от желязо и цимент като голям истукан, кацнал като баща-орел на още по-голяма скала – “Грамадата” – упорит и твърд като нея. Изправил мощен стан, той още кове и твори едно динамично бъдеще и светло настояще. Следи като грижовен баща живота и труда на своите чеда и гледа дали са верни на неговите завети, които той някога им завеща при “Габровото дърво”.
Народът кръсти новия мост “Рачовия мост”, за да заличи името на стария “Конашки мост”, моста “Игото” като название на едно черно, робско минало. Рачо и Яна още живеят в кръвта на потомците си. Слели някога в едно две кърви – студената и спокойна кръв на балканджията с топлата и буйна кръв на тракийката. Смесили в едно две души – практичния и предприемчив дух на планинеца с романтичния и трудолюбив дух на полянеца, от тях се роди ново поколение, още по-ценно, още по-достойно от своите деди.
Ето защо габровци смятат Тракия за втора своя родина. Те я кръвно и искрено обичат, защото тяхната прамайка баба Яна е от там. В техните жили тече не само тракийска кръв. Затова в миналото са ходели тъй много на романя по жътва. И там тракийци ги посрещат не само като помагачи, но и като втори роднини. Затова се е борил тъй пламенно и Чардафон (Продан Тишков) в 1885 г. за присъединяването на Тракия към майката България.
И днес градът на Рачо Ковача стремглаво расте и бързо лети с крилата на времето и все напред и нагоре… върви към щастие и възход, победи и слава, защото на неговия написан герб стоят заветните думи: “Труд и постоянство. Расте и не старее.” И става все по-голям и по-красив от вчера.
Достойните потомци на Рачо Ковача, пестеливи и трудолюбиви, свободни и горди, честни и верни на неговия завет, усилено строят един нов град, един нов живот по двата бряга на сребристата змийска снага на река Янтра, прострял се километри далеч от неговия стожер -”Габровото дърво”. И сега габровци разправят една чудна и сладка легенда за своя основател, а самите те след столетия, отдалечени от действителното настояще, ще бъдат една още по-чудна легенда в далечното бъдеще, легенда, в която нашите потомци ще разправят с признателност и ще пеят с благослов за днешните чудни жители и строители на Габрово.